(Езикова престижност и езикови манипулации. Стилно-езикови средства за митологизация и изглаждане на медиен имидж.)
* езикова пре-стижност – пре-стигнатост
* езикови манипулации – езиков ‘ръчен труд’
“Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане”благороден” просяк и да живее по-лесно от “неблагородните” просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? – Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия, колкото се може по-скоро, защото днешнйото развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците/…/
Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: “сахарчица”, “халвица”, “високоблагородия” и пр/…/
Хваленето не иска хляб и топли обуща, а за лъжите не вземат нито гюмрюк, нито бедел-парасъ. Вашата стока ще се продава без акциз и без полицейски надзор, следователно – вие и вашето домочадие можете да бъдете съвсем спокойни. Ако някой от вашите граждани направи някое беззаконие и ако тоя гражданин ви плаща акуратно за годишното течение на вестника, то и в такъв случай вие сте обязани да премълчите и да не говорите за това беззаконие/…/”
из “Длъжността на писателите и журналистите”
Хр. Ботев, в-к „Независимост”, IV, бр. 52, от 12 октомври 1874 г.
Статията на Ботев отпреди 150 г, когато той е на 26, казва всичко – и за/с метафорите в журналистиката, и за журналистиката като метафора на света ни. Но и сега, както във времето на Оскар Уайлд, ‘всички пишат, никой не чете’ (Ботев).
За да изгладите медийния си имидж, ходете пеш!
* метаморфози
1. Преминаване от една форма в друга чрез приемане на нов външен вид и функции. Метаморфоза на поповата лъжичка в жаба.
2. Прен. Пълна промяна, видоизменение.
(Тълковен речник на БЕ)
* Метафора в реториката (от гръцкото метафора, “пренасям”, или в реториката – „трансфер на смисъла на дума в друга дума“) е стилистично средство, сравняващо привидно несвързаните. Най-схематичното определение за метафора е свързване на далечни за обичайната логика понятия (изразени с думи) въз основа на новооткрито сходство между тях. Най-простата форма е „[първо съществително]->[второ съществително]“, например „Светът е сцена“. (Wikipedia)
– Още в началното дефиниране на метафората в своята “Поетика” Аристотел разграничава ‘поетичната’ от ‘реторичната’ (използвана в публичното слово) функция на метафората, а в “Реторика” заявява, че ‘метафората има във висша степен и яснота, и приятност, и странност и не е възможно да я заемем от другиго’.
– Журналистиката използва почти всички видове метафори, като целта им е повече да въздействат, отколкото да информират: лексикални (политическата власт е ‘борба’, ‘спор’, ‘битка’, ‘самоубийство’), ориентационни (‘цените се вдигат’, ‘инфлацията расте’), онтологични (Избирателната система не е тояга, Труд, 21.06.08), хиперболи, оксиморони…
В началото на журналистиката са били първите таблоиди – в Рим табелите с програмата на Колизеума. Хляб и зрелища. С течение на времето метафорирало до ‘хляб на зрелищата’ – журналистика – както и да го въртиш, все е мръсна дума… Светът е сцена, озарена от прожекторите на медиите – филтър до филтър, реклама до пропаганда и акцент вместо фактите. “Така е” – би казал НИдялко. От материала ни било.
Метафората като форма на медийна защита или метафората като извинение, защото медиите се защитават с извинения и спам. Останалото е работа на времето, а както се досещате, в морето от нехомогенен медиен спам, нарича се още постмодерност, времето тече бързо и три дни е животът на всяко чудо и извинение. Но нека говорим за метафорите:
‘Пета жертва в мина Оранаво’ – заглавие в медия. Метафора. (жертва: 2. Който е пострадал от природно бедствие, насилие, злополука, пороци, клевети и под. Жертва на наводнението. Жертва на предразсъдъци. Жертва на алкохола. – ТР на БЕ). От нея се подразбира, че има пети загинал в мината. От срутване? Не, от инфаркт. Няма нужда от статистическо проучване, повечето хора са се вързали на първото. Така метафората не носи информация, но е ефектна и носи трафик. Хората харесват да автосугестират зрелища, това ги привлича. Метафората като мед, но не е. В случая е подвеждаща, рекламна и лъжа. Лъжа е защото очакванията не са изпълнени. Заглавието като информиращо очакване, трябва да бъде изпълнено от текста. Инфаркт в мина Ораново е непатетично и вярно. Не е метафора, съобщение е. Медиите трябва да си изберат по коя от двете концепции за реклама да изповядват съобщенията си – на екшън рекламите или на тия с изброяване.
Медиен Спам
Медиен Постмодернизъм
Медиен Дискурс
Затова моето заглавие е двойно отрицание – Не и Не, което не прави Да. Не на медиите, те са главата. Те произвеждат имиджови образи за пари и те са пари. Рибата се разваля откъм медиите/главата, с тях човек разбира кой е новия министър-председател и новият десятък. Това е все едно да идеш в циганската махала и да питаш кой е президентът, никой няма да ти каже, щото президентът не е стигнал дотам, не е излъчен по никоя медия.
Езикова престижност в медиите на бай Ганя няма. Има езикова подвижност на диалектните форми – ‘влезна’ и ‘излезна’, ‘ме’-кането прекоси границите и от софийско равно поле се премести на морето и то без варненци да са живели вкупом в Северозапада. Няма и как да я има тази пре-стигнатост (престижност), защото всичко е в ефира – без ценз, без селекция, дори без бате Бойко.
Езикова конспирация в българската журналистика? Не, това е продуктът на ‘момиченцата’ на Кьосев, които много обичат да пишат, но не могат. А не могат не само защото не са се научили да четат и пишат по български език, а защото в българската журналистика ресори нЕма. Всичко е един медиен пенкилер – чист постмодернизъм, цитат до цитат, повечето объркани и отрязани до степен трудно да ги свържеш. Така е – мъже журналисти почти няма, учители също. И точно както Чък Палнюк заявява в “Боен клуб”, че ‘ние сме поколение огледано от жени, в което мъжкият модел липсва’, така и нашето общество е феминизирано и не за добро, а (за) по-евтино. “Стани, стани юнак балкански!” И той стана и емигрира. Строим петилетката с каквото ни е останало.
Феноменът е, че излизат подготвени от университетите по журналистика, което във формален превод си е чисто ‘списване’ (журнал – спис-ание), а не могат. Отварям концептуална скоба (решение) на драмата (движението) – нека първо да завършат филология и после да специализират журналистика. Филологията е като спорта – учи на дисциплина, граматическа и логическа. Не е нужно да си учил за журналист, за да го можеш, както доказва Ботев.
Журналистика не се прави, за да те видят и да се поФалиш. Прави се като Ботев. Намираш пари, издаваш два броя, парите свършват, намираш нови, издаваш два броя. Целта ли, целта е да си змей. Народен змей. Viva, Botev, compadres! Viva, но не оживя. Четете Коелю!
Медиите така и не се научиха да работят с пространството си дори в най-елементарните отношения с него, като например как да се поместиш в дисплея, що е то телетекст и къде трябва да тече и как да разделим екрана на две, така че да остане доволно неизползваемо пространство.
Медиите не се научиха да пишат заглавия, не се научиха да изписват участниците в медийния дискурс за закъснелите зрители – оправяйте се.
Точно така, както медиите не подбират кадрите си, така не подбират и темите си. Медиите са опошлено средство за масова дезинформация и драмата е, че това не е от конспирация, а от некадърност.
Ако ефирът е обществен, то медиите, които са поместени в него, трябва да са обществени и не по мястото на излъчването си – ефира, а по начина на случването си – служба на обществото. Служим на Отечеството с реклами и като правим анализи на най-често употребяваните кей-ъурди в сърчовете на гугъл не забравяме, че резултатите от ‘гугъл.бтв’ се различават от тези на ‘гугъл.нова’ по заглавието на турската сапунка. Единствено БНТ и БНР отговарят на понятието обществени медии и по мястото на случването си, и по начина.
Метафората в медиите всъщност е лъжа. Същината на занаятът медия е в съ-общаването, информирането на обществото и вече така информираното общество може да бъде до-о-богатено с метафори, за да стане още по-публицистика. За да се случи това, е нужно калфата (репортертерът) и майсторът (редакторът) да разбират отразяваната материя до степен да направят анализ в реално време и да я излъчат по канала.
Прочетете само заглавията на репортажите в новините и вие тутакси ще се объркате. И кой кой е няма да разберете по картинките и криворазбрания и орязан текст, за да може туй нещо да влезе в блок от н-брой минути, без да забравяме рекламите. Информацията е сервирана като порцион в стол и се яде каквото има, ако не лягаш гладен. А сега, драги ми клиенте, купи от тези реклами, ще ги излъчваме доста, така че имаш свободно време за почивка от телевизия, или вестници, или радио, или сайтове.
Новините са умрели. Те не са истински. И на входа, и на изхода на медията. Репортерът не е доразбрал, орязал е, сложил е обичаен за медията стил и го е подал на редактора, който е допоправил, след което е монтирано и излъчено в блок. Това е входът. На изхода имаме неразбрал клиент и рекламен спам. Дано пак дойде времето, когато новинарят на емисията ще се изправи пред клиента и ще му каже: “Днес новини няма.” Случвало се е. Знаете ли защо в събота и неделя има “селски” репортажи – по-така лежерно, битово и културка – защото са почивни дни, а трябва да има нещо в новините. Това не са новини, това е запълване или с други (нови) думи – спам.
Медиите някак си все забравят, че пласират модели ужасни. Тези модели на подражание влизат като прагов и подпрагов (сетивен) дразнител у всички клиенти, защото медията е като по братя Стругацки – и пространство, и облъчавател, зона на влияние. Човекът със сакото по телевизора е официоз и хартията с дребния шрифт също. Клиентът ги приема като такива, така се формира общественото му мнение и моделите на мислене/подражание.
Посейте кредитодаватели и вие тутакси ще получите кредитодължители. Рекламата и посланието, където вече няма само послание, а има предимно ‘рекламно послание’. Да се върнем на таблоида от римско време. Обещавали са зрелища и по подразбиране хляб и вино. Все пак постната култура не се смила лесно от масите. Заглавието, което не лъже. За-главието е ‘за главното’ на следващият текст, било то реч писменна, аудио или визуална. Не трябва да допускаме възможност то да е неясно или лъжливо. Та как лъжливо ‘за главно’ би могло да опише кратко, ясно и есенциално, подканящо за четене следващото символ-образно представяне на отрязък реалност – пре-пре-даване. Няма и съмнение, заглавието трябва да е капитализирано, за да се откроява, главните букви задължават с краткост, а “краткостта е сестра на таланта” (Чехов).
Текстът (текст, хипертекст, видеоразказ, текст с картинки и хипертекс, подтекст, паратекст) под заглавието, презентацията, другото важно трябва да е написано с думи прости и ясни, както би казал постмодерният човек – ‘тагови’, за да се чете/гледа/смила бързо и лесно. “Целта е лекотата” (Дик Марчинко). Текстът е логична есенция от общия и частния поглед на рапортуващия/колективизиращия го към/до О-добрителя, суверена. А ако при първия логика няма? С радост можем да кажем, че ‘момиченцата’ на Кьосев успешно приключиха ‘вестоносците’ на Кафка, така че на ‘източния фронт – нищо ново’. Предполагам, че поради на липса на професионалисти, българската журналистика ще има съдбата на българския футбол – да стане аматьорска.
Но да се върнем на текста и оня първичен сблъсък между съобщението такова каквото се е случило и съобщаващият го, пре-пре-даващ. Всеки текст е ‘разказ’ (казано веднъж) и има неща, които не могат да не бъдат разказани. Не всеки е разказвач, не че са нужни шедьоври, но просто вникване в това, което пре-пре-даваме на публиката, плащаща медийния цирк. За да разбираш, трябва да наблюдаваш, но в алчността за разно-образие “Нема пари, действайте”. И ‘момиченцето’ действа, хваща юнашки парчета, съшива ги и завива в ‘одеялото/булото на Мая’ публиката. Стилово е като съобщение – преразказ с елементи на разсъждение и евентуално акцент. Основните проблеми в тази мила картинка:
1. Момиченцето не е разказвач.
2. Това е друг разказ.
За да опиша третия проблем (заглавието), ще използвам заглавие от 24 часа: “Кон се запали и умря!”.
Следва прогнозата за времето и рекламен блок.
Тези лоши преразкази са представата на клиента за света, такъв, какъвто се случва, за правилно и не-правилно. Макар и претупано, домашното на момиченцето трябва да се предаде в срок, за да запълни ония заветни 2 минути в емисията или колоните буквички под фотографията, под заглавието, под името на вестника – вика му се ‘първа’ страница – страницата на отличниците. Е, те тоя текст е вашата наша представа за света, а претупаното домашно е в ролята на информация. Респективно работодателят на момиченцето е средство за масова комуникация, а средството за унищожение на масовата комуникация е самото ‘момиченце’.
СЕМ – метафОрният (бутафорният?) орган. Целта на подобен орган е една – да следи за мръсни думи. Давам пресен пример с питането защо само за мръсни думи и защо метафорен. Наскоро се появи новата телевизия, наречена “АЛФА”. Да оставим евтината профашистка стилистика – в крайна сметка кафявото си е просто цвят, а Волен е болен, дори не е фашизъм. Това, за което трябваше да се самосезира СЕМ, беше, че телевизия на АТАКА слага за реклами по бордовете уголемени плакати от политическата кампания на АТАКА с допълнителна информация на кои канали в кабеларките излъчва АЛФАТА на Болен. Перманентна политкампания, честито на печелившите – продавачите на билбордове. СЕМ е невинен – в плаката мръсни думи няма.
В една от седмичните си беседи във в. Труд “Кратки размисли за вървежни щракалки” проф. Ст. Брезински говори за ‘неологизмите’ (нео-метафорите), които създава чалгаджийско- плеймейтската сфера в жълтите медии – ‘адреналинки’, ‘щракалки’, ‘миски': “Изглежда, че тази специфична област от новия ни демократичен бит става плодовита основа за раждане на ефектни названия.
Само че как съставителите на бъдещи тълковни речници ще включат в тях (а и трябва да ги обясняват!) толкова ярки лексеми (думи, речникови съставки).
Сред такова множество читателят се шашва и се чуди певицата Риана дали е щракалка, или произхожда от остров Барбадос: “Снимки, на които лъсват грозни детайли от тялото на уж хубавата барбадоска”.
Да обобщим: информацията, снесена набързо от момиченцето, е сбъркана и контрол не дебне от никъде. Спасение няма! Освен да кажа и аз като Беров: “За Бога, братя, не гледайте!” Пропуснах медийния имидж – образ-представлението, фикция. Едва ли е и имиджово / образно да бъдеш в българска медия под каквато и да е форма, но е толкова по Бодрияр – Пелевин, перефразирам: Българската журналистика е океан от лайна, в който нешколуваният ум потъва като камък, а школуваният – като сабя дамаскиня.
“Но както и да е, а българската журналистика напредва/…/ Токвил говори, че сяко едно правителство прилича на народа си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича на нас с вазе. Когато публиката няма нужда за здрава храна, то за шарлатаните се открива широко поле. Нека ни дава господ бог повече разум и по-малки пъпове!” (‘оптимистичният’ финал на Ботевата статия)
Владимир ДИЛОВСКИ
Vladimir Dilovski